78 години от спасяването на българските евреи

Тази извадка препечатваме от OFFNews

От Казанлък са и детските спомени на Бети Давидова.

„До нашата къща в Казанлък имаше една малка католическа църква. Всеки ден минавахме, там играехме. Един ден, минавайки покрай църквата, с големи черни букви прочетох: „България за българите, вън – чужденците!“. Това беше един стрес. Тогава си зададох въпроса: „Аз чужденка ли съм?“. Не съм чужденка. Аз съм се родила в Казанлък. Тук са погребани моите дядовци, баби и прабаби. Моята родина е България.

Това беше първото нещо, което изживях по време на Холокоста.“

Първият сблъсък с омразата не остава единственият.

„Три пъти баща ми беше мобилизиран в така наречените трудови лагери – продължава Бети. – При идването си от лагера, бяхме седнали в кухнята, вечеряхме. Изведнъж два големи камъка паднаха на масата. Счупени бяха прозорците на къщата ни. Отвън чухме радостни викове, ръкопляскания, писъци и вулгарни думи. Ние стояхме зад стената и се страхувахме да излезем и да погледнем в очите тези, които са направили това престъпление. Защо? Защото ни беше страх. Стояхме си в стаята и така отмина случаят.“

Тя не може да забрави и получаването на призовката за изселването на семейството от Казанлък.

„За 48 часа всичко, което моите родители са събирали със скромните си средства трябваше да изчезне и да си приготвим багаж до 20 килограма. На 18 май трябваше да бъдем на казанлъшката гара. Изселваха ни в Лом.“

В този момент на помощ идват добрите приятели – българите. Идват съседи, не само от близката улица и махала, и многобройните приятели на баща ѝ. За да бъдат опазени, а не разграбени вещите им, един прибира едно, друг – друго. Така и вещите, и най-ценното им – библиотеката – оцеляват.

„В Казанлък имаше голяма, компактна маса евреи, близо 400 души. Ние и моята братовчедка бяхме единствените евреи в Казанлък, които нямахме къща. Живеехме под наем и много често от една квартира в друга квартира се местехме, защото не можехме да плащаме наема си.

Скромна ни беше мебелировката, но имахме нещо много ценно – една голяма библиотека, изработена от приятел на баща ми, майстор дърводелец. В тази голяма библиотека беше събрана руската, френската, немската литература, поезия, това беше най-скъпото в къщата.

Взе я този, който изработи библиотеката.

Така си тръгнахме.“

Преживяното на гарата за Бети Давидова е „гавра“. „Отнеха всичките спестявания на евреите и когато се качихме на конските вагони, ни дадоха по едно билетче, тоест ние сме редовни пътници. Плащаме си. А те вече ни бяха взели парите.“

В Лом ги настаняват в училище „Фотинов“. В прогимназиалния гимнастически салон разтварят 50 дюшека. Общо са над 250 човека. Толкова е претъпкано, че може да се мине само по една тясна пътека, при това „само с единия крак“.

Всичките се къпят на една чешма, свързана с дълга тръба с много дупки, от която тече само студена вода. В дъното на двора има една тоалетна за всички.

„При тези условия нали разбирате какво следва? Следва, че от нечистотия въшлясах. Имах две големи плитки, много красиви, много красива коса имах. Сега я няма. И естествено, нали? Ресаха ме с рядък дървен гребен, мазаха ми главата с газ – нищо не помогна. Наложи се да вземат ножицата и да ми отрежат плитките, и то много късо да ми подстрижат косата. Това никогаш не мога да го забравя.“

Сара Луна е от Дупница и преди Закона за защита на нацията живее нормално в четиричленното семейство – със сестра си, баща си и майка си. След него животът се променя напълно. За това – по думите ѝ – допринася младежката организация „Бранник“, която „следеше стриктно да се изпълняват заповедите на Комисарството по еврейските въпроси“.

„Живеехме в партерен етаж и много често ни чупеха прозорците. Те ги счупеха единия ден вечерта, на другия ден мама викаше и те ги оправяха. Баща ми беше в лагер – трудовите лагери на евреите – и мама се грижеше за нас.

Положението стана много тежко в нашия град за евреите, когато бяхме определени за изпращане в лагерите на смъртта. Тогава бяхме поставени под домашен арест и можеха да излизат деца само до 10-годишна възраст. Това беше разрешено сутрин, от 10 до 12 ч. От нашата сграда можехме да излизаме само три деца – две момичета и едно момче.

Много пъти ние излизахме да пазаруваме в само двата магазина, определени за нас. Обаче вървейки по улицата, поглеждахме първо в магазините, на които пишеше „За кучета и евреи – забранено“. В следващите магазини, в които имаше много продукти, ние не можехме да влизаме. Бяхме добре инструктирани от родителите. Търсехме само магазините, които бяха определени за нас. Но много пъти не стигахме да пазаруваме, защото ни посрещаха бранниците, биеха ни, взимаха ни парите. Хората гледаха, не смееха да ни помогнат, а ние бяхме малки и незащитни. Връщахме се разплакани вкъщи.

Една вечер пак счупиха прозорците вкъщи и понеже нямаше как да бъдат оправени, защото възрастните не можеха да излизат, хазяинът, който живееше на третия етаж, ни прибра да живеем при него. Ние спяхме върху дюшеци по земята, напълно облечени, без палта само, дори с обувки, очаквайки да бъдем събрани за изпращане в лагерите на смъртта.

Една вечер – между десет и единадесет часа – започна едно много силно чукане на вратата във входа. Тогава нашите родители решиха, че вече идва краят. Облякохме се тръгнахме по стълбите, мама ни прегърна от двете страни. Всички, които вървяхме по стълбите, плачехме. Най-отпред беше хазяинът и когато стигнахме на две, три стъпала преди входното антре, хазяинът слезе да отвори вратата, която залостваше с едно желязо и с едно паве, както са бордюрите. Когато отвори вратата, се оказа, че пред нея стоеше нашият учител Джартов. Той остана изумен, като видя в какво състояние сме и пита: „Защо?“. След като хазяинът обясни, той се обърна и каза: „Аз се извинявам, че съм предизвикал това нещо при вас, но идвам да ви кажа, че Червената армия започна да громи фашистите и няма да посмеят вас да ви изселят“.

И наистина – на 10 март ние бяхме спасени. За жалост, не бяха спасени 11 343 евреи – наши сънародници от Беломорска Тракия и Македония, така, както не бяха спасени и 6 милиона евреи, избити и изгорени в крематориумите.“

След Холокоста Сара има възможността да посети мемориала „Яд ва-Шем“ в Йерусалим, основан в памет на убитите. Настръхва, когато влиза в залата на децата и поглежда небето – там всяка звездичка е убито дете. Вярва, че живялата в Карнобат като малка, а после – в София покойна поетеса Грация Албухайре е преживяла същото и чете нейно стихотворение за „Яд ва-Шем“.